В чест на АCTA, SOPA, Александър Вутимски и Недьо...

С ясното съзнание че в клипа се използва чуждо авторско право,
и с цялото ми уважение към Александър Вутимски, чийто стих използваме,
към Недьо, който създаде тази песен,
и с поздрав към мислителите, създали АCTA, SOPA и всички други знайни и незнайни споразумения и закони, ограничаващи полета на човешкия дух:



©1997, Калин Мирчев (вокал), Кирил Кирков (китара и вокал)
Записано в Учебния Театър на Пловдивския Университет


Александър Вутимски

САНТИМЕНТАЛЕН МОНОЛОГ

Аз тъгувам за тебе. Не виждаш ли? Аз съм сам, остарявам безшумно.
И отдавна разбрах, и отдавна узнах, невъзможно е
да се боря, да страдам, да се радвам така, както другите,
да не бъда безполезен пияница, пропаднал младеж и безделник.
Затова, в тиха утрин, когато се съмва над къщите,
аз ще седна на прага, ще гледам дърветата, слънцето,
Ще помилвам прозореца тихо, после сам ще налапам дулото.
И ще чуя за сетен път звук, кървав звук… когато полека се съмва.

Ерозия... в чест на Станка Пенчева, Недьо и Шамана

Бях на осемнайсет през 1994-та, когато все още имаше тетрадки-лексикони вместо facebook и бе напълно възможно да срещнеш авторски стих написан случайно някъде, преписан от приятел, понякога дори по спомен. Такъв е случаят с една от най-добрите песни които сме изпълнявали на почти всичките си импровизирани или организирани концерти, купони и вечеринки. Години по-късно (простете невежеството ми) разбрах, че оригиналния текст е авторски стих на поетесата Станка Пенчева. Музикалната идея бе на меланхоличният ни съученик Недьо, с духовното участие на Шамана. Аранжимента е на Кирил Кирков (a.k.a. Mr.Skip). Изпълнение - Калин Мирчев и Кирил Кирков.

Видеото, което ви представям, е от импровизирания ни концерт в Учебния Театър на Пловдивския Университет от лятото на 1997 г. и, макар безкрайно аматьорско като качество, е истинско и неподправено в същността си:



С цялото ми уважение и искрените ми извинения за неразрешеното ползване на оригиналния стих към авторката Станка Пенчева:

ЕРОЗИЯ

Времето стрива планините на пясък.
Пресекват водите.
Изгнива желязото.
Как ще оцелее топлината на ласката,
Чувството как ще опазим?
Аз го крепя като съд препълнен,
Като тънко стъкло,
Като дете беззащитно.
А над главата ми падат дните-мълнии –
Ослепяват очите,
Оглушават ушите ми...
И един ден ще те погледна празно,
И един ден ще те докосна с безразличие.
Знам, че изгнива дори желязото!
Мълчи.
Обичай ме още,
Обичай ме!

QR код. Не особено важна, но модерна част от вашия блог.